За да се запази църквата от пожари, които често са я повреждали и унищожавали, тя била изградена изцяло от камъни и тухли. На пояси се редуват речен камък, червени тухли и пясъчник. Надписът с годината на съзиждане на настоящата храмова постройка е един от малкото запазени.
Преди 180 години дупничани нарушават султански ферман с разрешение за частична поправка на черквата „Св. Никола”, като не просто извършват ремонт, а вдигат нова храмова сграда, по-голяма от старата. „Да не се прибавя нито педя, нито един пръст”, пише във фермана, подписан от султана.
В края на XVIII век църквата, която по това време вече била на повече от 250 години, била силно повредена от времето и освен това станала малка за черкуващото се християнско население в Дупница. Затова местните първенци се обърнали към османската администрация с молба за официално разрешение за обновление. На 27 януари 1789 година е издадена бюрултия, с която на местните власти се разпорежда да направят оглед на състоянието на храма и да дадат мнение за подновяването му. В книгата си „Възрожденска Дупница (XVIII – XIX в.)” историкът Румяна Радкова предполага, че натоварените със задачата чиновници не са утвърдили ремонта, защото до 40-те години на XIX в. не се срещат сведения за възстановителни или укрепителни дейности. Според други източници бюрултията може да се отнася за черквата „Св. Варвара” в махалата „Варош”, научаваме от записките на дупнишкия свещеник Николай Кацарски, който в края на 50-те години на миналия век събира и обобщава в ръкопис историята на най-старите дупнишки черкви „Св. Никола” и „Св. Богородица”. Черквата „Св. Варвара” не е запазена, на мястото й (дн. ул. “Теменуга”) в момента има само оброчище.
През 1843 година в църквата „Св. Никола” възниква поредния пожар и храмовата сграда вече е била пред срутване. Тогава с каузата за възстановяването й се заема цялата православна общност в Дупница, а градските първенци, чиито имена ще видите по-долу, молят шериатския съд в града да разреши обновлението й. Въз основа на молбата е направен оглед на храма от турската администрация, която дава положително становище. Последното е препратено в имперската столица, откъдето пък се издава специален султански ферман с разрешение за възстановяването на храма. В него строго се указва „да се поправи гореречената черква по дължина, широчина, дебелина върху старото й положение и върху старата й форма, без да се прибавя нито педя, даже един пръст от нея”. В същия документ са посочени и точните размери на тогавашната постройка – 36 аршина дължина и 17 аршина височина. Имала е една врата и 6 прозореца. Въпреки изричната заповед да остане в същата форма и размери, сградата била удължена и разширена. Направени й били три врати, десет големи и три малки прозореца. За да се запази църквата от пожари, които често са я повреждали и унищожавали, тя била изградена изцяло от камъни. От тухли бил направен дори иконостасът й, само женската част била направена от дърво. Главен строител на храма е прочутият архитект и строител от епохата на Възраждането Миленко Велев, известен още като майстор Миленко или Миленко Радомирец (архитект на южното крило на Рилския манастир, изградено през 1847 година). Неговият оригинален строителен почерк се вижда в красивите фризове, корнизи, вградени тухлени кръстове и надписи, потвърждава историкът Румяна Радкова в книгата си „Възрожденска Дупница (XVIII – XIX в.)”.
През 1852 турците пак подпалили черквата. Извършителите са кър-сердарите Шатичето, Тутучето и Кара Ахмед. Също турци обаче плащат за възстановяването й. Това са Тефик Ефенд и Ислам Ефенди, чиито имена са записани над образа на св. Никола, който стои под арката над централния вход в артиката. При поправката на храмовата сграда женската част също е направена от камък, била направена и старата клисарница и оградата. Имената на възобновителите на храма през 1884 и 1852 година са ни оставени от местния учител Христо Дим. Тодоров (даскал Христо), който възпроизвежда паметния строителен надпис, предаден в „Спомени отпреди и след Освобождението” на авторитетния дупнишки краевед Никола Лазарков.
„Под настояването и надзора на блаженно – почившите градски първенци Янаки Николов Чомаков, Ангел Радков Балабански, Лазар Николов Крантов и Христо Иванов Епитроп създаде се храм „Светаго Чудотвореца Никола” (прошири се и продължи се в 1844 лето). Като беше женската папрет от дърво създадена й беше приготвена дървени вещества за столове, 1852 година изгори се от безбожните – агаряни, парапета и веществата. На същото място място под настоянието на блажено – почившите Христо Николов Рилски и Христо Николов Мутафчията, съзида се каменна папрет. По тяхно настояние такожде и сградата, и клисарницата се съзидаха”. Това е т.нар. от Никола Лазарков „нови надпис”. „Стари надпис” се отнася за годината на изграждане на първата храмова сграда и той също ни е оставен от даскал Христо и предаден от Лазарков: „Позволением отца, поспешением Спаса, съдействиеш Светаго духа, съзида се храм „Свети Чудотвореца Никола”, в люти и нужно времена – от Георги Йеромонаха в 7117-то лето (от Рождество Христово в 1609 –то лето) и разорен биет от безбожних агарян и така втори ден съзидан биет от истаго Георгия Йеромонаха в 7135-то лето (от Рождество Христово в 1623-то лето)”.
За съжаление, и двата паметни надписа не са запазени, били са зазидани при извършваните ремонтни дейности през годините. Зазидан е бил и надписът с името на майстор Миленко. От старите надписи в черквата са запазени този с имената на приложниците Тефик Ефенди и Ислам Ефенди, както и годината на изграждане на настоящата сграда, която се вижда на гърба й. Запазен е и надписът с името на майстора, положил мозайката на пода в църквата през 1947г., чиято история ще разкажем в някоя от следващите ни статии.
Автор: Румиана Кишкина