Черквата „Св. Никола” от XVII век е най-старата запазена в Дупница. Намира се в началото на източната част на града, в днешния квартал „Спартак”, наричан от местното население Горна махала. Местонахождението й не е случайно. Преди Освобождението от османско владичество храмът попада в махала Варош (с турското наименование Кебир варош махале-си). Непосредствено до нея, според тогавашното разпределение на града, се намира махалата Хисарлъка. В двете махали е живяло компактното българско население, затова тук са се намирали църквите, училищата и гробищата. След Освобождението Хисарлъка се преименува на Александровско отделение, а Варош става Николаевско отделение. Днес храм „Св. Никола” се намира на ул. „Николаевска” №61. Построена е върху последните скалисти възвишения на Дренски рид. Според старо предание при основаването й била вкопана в самите скали.
По сведения на авторитетния дупнишки краевед Никола Лазарков (1858 – 1930г.) първоначалната постройка на храм „Св. Николай Мириклийски – Чудотворец” е изградена през 1609 година. В книгата си „Спомени отпреди и след Освобождението“ Лазарков цитира запазена и до днес записка от 1887 година на местния учител Христо Дим. Тодоров (даскал Христо), от която става ясно, че над вратата на черквата имало надпис с годината на първоначалното съзиждане на храмовата постройка от Георги йеромонах. Тя обаче била разрушена от турците и отново изградена през 1623 година от същия Георги йеромонах.
Даскал Христо възпроизвежда стария надпис, който бил зазидан при преизграждането на църквата през 1843 – 1844 година, така: „Позволением отца, поспешением Спаса, съдействиеш Светаго духа, съзида се храм „Свети Чудотвореца Никола”, в люти и нужно времена – от Георги Йеромонаха в 7117-то лето (от Рождество Христово в 1609 –то лето) и разорен биет от безбожних агарян и така втори ден съзидан биет от истаго Георгия Йеромонаха в 7135-то лето (от Рождество Христово в 1623-то лето)”. („На съзидателя се найдоха гробо и мощите и се закопаха отвътре в женската папрет до самата стена под стълбите”).
За съществуването на църквата в края на XVII и началото на XVIII век свидетелстват и приписки по стари богослужебни книги, според които през 1749г. в нея е свещенодействал поп Стамо, оставил бележка в полетата на книгата „Камен веры”. Запазен е и Псалтир от 1751 г., собственост на храма.
Според преданията и бележки на стари дупничани църквата е горяла още няколко пъти след повторното й изграждане през 1623г. В края на XVIII век тя станала малка за черкуващото се християнско население в Дупница, а освен това била силно повредена от времето. Затова местните първенци се обърнали към османската администрация с молба за официално разрешение за ремонт. На 27 януари 1789 година е издадена бюрултия, с която на местните власти се разпорежда да ревизират състоянието на храма и да дадат мнение за подновяването му. В книгата си „Възрожденска Дупница (XVIII – XIX в.)” историкът Румяна Радкова предполага, че натоварените със задачата чиновници не са утвърдили ремонта, защото до 40-те години на XIX в. не се срещат сведения за възстановителни или укрепителни дейности. Според други източници обаче бюрултията може да се отнася за черквата „Св. Варвара” в махалата „Варош”, научаваме от записките на дупнишкия свещеник Николай Кацарски, който в края на 50-те години на миналия век събира и обобщава в ръкопис историята на най-старите дупнишки черкви „Св. Никола” и „Св. Богородица”. Черквата „Св. Варвара” не е запазена, на мястото й (дн. ул. “Теменуга”) в момента има само оброчище.
През 1843 година в църквата „Св. Никола” възниква поредния пожар и градските първенци молят шериатския съд в Дупница за възстановяването й. Въз основа на молбата е направен оглед на храма от турската администрация, която дава положително становище, препратено в имперската столица, откъдето пък се издава специален султански ферман с разрешение за възстановяването на храма. В него строго се указва „да се поправи гореречената черква по дължина, широчина, дебелина върху старото й положение и върху старата й форма, без да се прибавя нито педя, даже един пръст от нея”. В същия документ са посочени и точните размери на тогавашната постройка – 36 аршина дължина и 17 аршина височина. Имала е една врата и 6 прозореца. Въпреки изричната заповед да остане в същата форма и размери, сградата била удължена и разширена. Направени й били три врати, десет големи и три малки прозореца. За да се запази църквата от пожари, които често са я повреждали и унищожавали, тя била изградена изцяло от камъни. От тухли бил направен дори иконостасът й, само женската част била направена от дърво. Главен строител на храма е прочутият устабаши майстор Миленко (Миленко Велев, известен още като Миленко Радомирец), архитект на южното крило на Рилския манастир, изградено през 1847 година. Неговият оригинален строителен почерк се вижда в красивите фризове, корнизи, вградени тухлени кръстове и надписи, потвърждава историчката Румяна Радкова в книгата си „Възрожденска Дупница (XVIII – XIX в.)”.
През 1852 турците пак подпалили черквата. Извършителите са кър-сердарите Шатичето, Тутучето и Кара Ахмед, но също турци плащат за възстановяването й – Тефик Ефенд и Ислам Ефенди. При поправката на храмовата сграда женската част също е направена от камък, била направена и старата клисарница и оградата.
Имената на възобновителите на храма през 1844 и 1852 година са ни оставени от даскал Христо Тодоров, който възпроизвежда паметния строителен надпис, предаден в книгите й на Никола Лазарков: „Под настояването и надзора на блаженно – почившите градски първенци Янаки Николов Чомаков, Ангел Радков Балабански, Лазар Николов Крантов и Христо Иванов Епитроп създаде се храм „Светаго Чудотвореца Никола” (прожири се и продължи се в 1844 лето).
Като беше женската папрет от дърво създадена й беше приготвена дървени вещества за столове, 1852 година изгори се от безбожните – агаряни, парапета и веществата. На същото място място под настоянието на блажено – почившите Христо Николов Рилски и Христо Николов Мутафчията, съзида се каменна папрет. По тяхно настояние такожде и сградата, и клисарницата се съзидаха”.
От същата записка научаваме, че в църквата се е намирал и гробът на един от последните български архиереи на Самоковска епархия – Ефрем Митрополит Самоковски: „Предпоследни – българин и архиерей Ефтим Митрополит Самоковски и гроба му е в левата страна срещу амвона непокътнат. Представил се е около 1756 лето”.
Старата клисарница била ниска дървена, но много красива сграда с хубава веранда. Построена е била срещу черквата вдясно на самия край на баира. Тя била разрушена при ремонт на църквата през 1929 година, когато била направена нова сграда вляво до самия баир. При същия ремонт е изградена и камбанарията. Макар и построено много късно, кубето е много красиво и хармонира отлично с цялостната архитектура на църквата. То се издига над центъра на артиката, покрито е с ламарина, а върху него се издига красив железен кръст. Върху лицевата му страна в иззидана ниша е изобразен патрона на храма – св. Никола. Иконата е била реставрирана сполучливо при поредния ремонт, извършен през 1956 година, но тогава била замазана една от красивите винетки върху лицевата страна на артиката, заменени били и старите художествени царски двери от 1851 година, които били с позлатена резба и чудно хубави миниатюри, разказва свещеник Кацарски в записките си от края на 50-те години. В кубето върху солидни греди са поставени трите църковни камбани, една по-голяма и две по-малки. Върху голямата камбана е излят следния надпис: „Направени по съдействието на църковното настоятелство: свещеник Никола Демиревски, Александър Табаков, Димитър Чапкънов, Стоичко Захариев и Никола Т. Илиев при храма св. Никола, гр. Дупница, 1936г.” Върху камбаната е излят и образът на св. Никола. Средната камбана с образите на св. Богородица и Спасителя и с изобразен в елипса щемпел на камбанолеярите: София, Камбанолеяри Ст. Д. Алексиев и С-ве. еот 1937 година. Същата година е монтирана още една малка камбана с образа на св. Никола, но тя е била открадната при неизвестни обстоятелства в периода, в който черквата е недействаща (от 80-те години на миналия век до днес). На нейно място през 2023 г. бе монтирана нова от дарителя Юлиан Манов. Тя тежи 47 килограма и на нея е изобразено Разпятието на нашия Господ Иисус Христос. На камбаната е излят и надпис с годината на освещаването и поставянето й, както и името на дарителя Юлиан Манов, с чиито средства бе извършена и цялостната реставрация на черквата.
Ремонт на храм „Св. Никола” е правен и в периода – 1917 – 1923 година от свещеник Д. Шатровски. Тогава, навярно поради невежество, била замазана цялата изография на храма, като били оставени само някои изображения в северните сводове и други единични фигури по другите сводове. През 1935 година при свещеник Н. Демиревски църквата е била боядисана с блажна боя в сиво-оловен цвят, а останалите изображения, за да се запазят, били лакирани. Загубата при заличаването на голяма част от изографията е огромна, тъй като от малкото запазено специалистите разпознават, че библейските мотиви са изографисани от най-добрите иконописци от Самоковската и Дебърската школи.
През 1947 година е бил снижен подът на църквата със 70 см. и бил изработен от мозайка. Преди това той е бил постлан с дъски, а още по-рано е бил с плочи и тухли. Целта на тази „реставрация” била да търсят ценности, тъй като по същото време такива са открити в църквата в село Тополница. Ценности, каквито търсили, не били открити, но пък бил разкрит гробът на митрополит Ефрем, за който говори в бележката си даскал Христо. Клисарят Георги Цръквенски, съвременник на събитието, свидетелства, че са открити част от жезъл, останки от сърма, дървен кръст и кости, не цял скелет. Гробът бил изсечен в камъните пред иконостаса, срещу амвона. Друг гроб с цял скелет, бил намерен пред северната стена отвътре. Събрали кокалите в един книжен чувал и ги захвърлили в камбанарията, където се намират и до момента. Предполага се, че това са костите на ктитора на храма йеромонах Георгий, но не е изключено в същия чувал да са събрани и останки от скелета на Ефрем Митрополит Самоковски. При направата на новата подова настилка е била открита плоча с неразчетен надпис, която била оставена на същото място и покрита с мозайката. Предполага се, че там е било записано името на майстор Миленко.
Иконостасът на църквата е направен от тухли – представлява иззидана стена, в която са оставени отвори за поставяне на трите реда икони. Това е направено, за да се избегне унищожаването на църквата от пожари, които често са безпокояли християните.
От старите икони днес са запазени едва пет – храмовата икона на св. Николай и иконите на Иисус Христос, св. Йоан Кръстител, св. Петър и Павел и на св. архидякон Стефан. Те са от периода 1860 – 1886 година. Някои от тях са дело на Никола Иванов Образописец, а други – на негови ученици. В записките си от 50-те години на миналия век отец Кацарски споменава сред наличните тогава в черквата икони такива на св. Григорий Богослов, на св. св. Кирил и Методий, на св. Иван Рилски. Тези и други икони обаче са разграбени или унищожени, малка част от тях са раздадени и на други черкви в града. Друга част пък били взети с научна цел от известен български учен, но не били върнати, уточнява в записките си отец Кацарски.
Както по-горе споменахме, непоправимо е била заличена и изографията на храма. Запазени са все пак някои ценни стенописи на майстори от Самоковската и Дебърската школа, както и някои не толкова майсторски, наивни и дори сгрешени.
Свещениците в Дупница разказват, че в притвора на черквата е бил изографисан стенопис, изобразяващ сцени от Баташкото клане. Според преданието башибозукът, завърнал се от масовото избиване на българите край Батак при потушаването на Априлското въстание, се канил да извърши кървав погром и в Дупница. Тогава голяма част от българското население се скрило в храма „Свети Никола”, а влиятелният и благороден турчин Бекир Ефенди се застъпил за тях пред османската власт и така ги спасил. Случката дала повод на неизвестен автор да изографиса в черквата стенопис, посветен на едно от най-кървавите събития в българската история. Някои „украсяват” легендата, като разказват, че стенописът е рисуван от момче, станало свидетел на клането в Батак. То придружавало башибозуците, тъй като било принудено от турците по време на наказателната акция да води кола с волове. Местните свещеници разказват, че стенописът днес не може да бъде видян, тъй като е заличен от свещеник, служил в храма. При един от ремонтите духовникът решил да го покрие с вар с мотива, че плаши жените и децата на входа на черквата. Когато свещеник Николай Кацарски през 1957 година събира в ръкопис историята на черквата, възрастни дупничани все още са си спомняли стенописа, посветен на Баташкото клане. Самият свещеник Кацарски казва, че е виждал части от него, прозирали при падането на мазилката, с която е бил заличен.
Храм „Св. Никола” е имал богата старинна библиотека. Според преданията гръцкият владика дели Матей е искал да я унищожи, затова даскал Христо я скрил в гроба на митрополит Ефрем, а след изгонването на дели Матей книгите били занесени на по-сигурно място в черквата „Св. Богородица”. Библиотеката е представлявала богата колекция от църковни и богослужебни книги, чийто списък не е запазен, но се предполага, че това са Часослови, Псалтири, Апостоли, Евангелия, Минеи, Октоиси, Молитвеници и Псалтири. По-голямата чяст от тях са руски издания, главно от 18 век. В книгата „Камены двери”(1727) се е подписал през 1749г. поп Стамо. Запазен е руски псалтир от 1751г. От кого и как са събирани тези книги е невъзможно да се установи. Историкът Румяна Радкова предполага, че са купувани от Рилския манастир или са носени от таксидиотите на светогорските манастири и от търговци, които са минавали със стоки през града. Най-често книгите, които за времето си са скъпи, са дарявани на църкмите от заможни ктитори, от еснафски организации, които ги „прилагат” в храма за спасение на душите си. Върху „Жития на светиите” в църквата „Св. Никола” е останала бележка от 1843г. „Белград – Дупница, купена да служи в церков в храм „Св. Николая”, пише още Румяна Радкова. От по-старите книги в библиотеката за отбелязване е един требник, принадлежащ на папа Георги от Зографския манастир, подчертава в записките си от своя отец Николай Кацарски.
До храм „Св. Никола” се намира старото гробище на Дупница, което съществува отпреди Освобождението. Само по себе си гробището също е исторически паметник, тъй като тук лежат костите на редица духовни водачи на Дупница. Сред тях са народният будител Димитър Бисеров – Окулията – духовен апостол на Дупница и Северна Македония, основател на читалище, основател на читалище „Зора“ – първо в Югозападна България и четвърто в страната; Никола Лазарков, от чиито записки черпим сведения за историята на Дупница отпреди и след Освобождението, Димитър Радев – един от спасителите на Самарското знаме, кметът, изградил Градската градина, депутат, активен общественик, баща на Тодор Радев – министър на просвещението (1935г.) и създател на Учителския институт в Дупница; генерал-майор Иван Радойнов – командващ VII-ма пехотна Рилска дивизия; д-р Иван Лобутов; архиерейският наместник и читалищен деец Еню Маников и редица други видни дупничани и почетни граждани на Дупница. Смята се, че тук е погребан и Апостола на свободата Георги Измирлиев – Македончето, чиято къща пред Учителския институт бе затрита напълно преди около 15 години.
По времето на социализма храм „Св. Никола” е превърната в „гробищна“ черква. Това, че преди Освобождението тук единствено българското население е посрещало Коледа и Великден, както и недоволството на миряните от Горна махала, е било без значение. Така, с течение на времето, в съзнанието на гражданите храмът започва да губи своята културна и историческа стойност и днес дори хора на средна възраст я възприемат като „черквата на старите гробища”. След преместването на градските гробища в квартал „Прогона” през 80-те години на миналия век църквата съвсем е изоставена и в продължение на следващите 40 години многократно е ограбвана и осквернявана.
В края на 2019 година Софийската света митрополия в лицето на Софийския митрополит и Патриарх Български Неофит взима решение за възстановяване на най-стария дупнишки храм. В тази връзка Комисията по вероизповеданията към Министерския съвет чрез Софийска света митрополия е предоставила на Архиерейското наместничество на Дупнишка духовна околия 10 000 лева. Половин година по-рано е назначен и свещеник. Това е отец Иван Айдаров, който, съзнавайки че отпуснатите 10 000 лв. са крайно недостатъчни, се амбицира с помощта на дарители и доброволци да върне към нов живот ценната за паметта на Дупница черква. В началото на 2020 година храмът вече има дарителска сметка, а скоро след това помощта си предлага Юлиан Манов. Така той става основен дарител на мащабните ремонтни и реставрационни дейности, започнали на 21 септември 2021 година. Обновеният храм бе открит на 20 април, Светли четвъртък, 2023г. с пасхална света Литургия, оглавена от Негово преосвещенство Белоградчишкия епископ Поликарп.
Текстът изготви: Румиана Кишкина
Използвани изторически източници:
„Спомени отпреди и след Освобождението“, Никола Лазарков, Дупница, 2015г.
„Възрожденска Дупница (XVIII – XIX в.)“, Румяна Радкова, София, 2015г.
Записки на свещеник Николай Кацарски, гр. Ст. Димитров,1957г.