„Баташкото клане“ на полския художник Антони Пьотровски. Източник: Уикипедия
Свещениците в Дупница разказват, че в притвора на храм „Св. Никола” е бил изографисан стенопис, изобразяващ сцени от Баташкото клане. Според преданието башибозукът, завърнал се от масовото избиване на българите край Батак при потушаването на Априлското въстание, се канил да извърши кървав погром и в Дупница. Тогава голяма част от българското население се скрило в храма „Свети Никола”, а влиятелният и благороден турчин Бекир Ефенди се застъпил за тях пред османската власт и така ги спасил. Случката дала повод на неизвестен автор да изографиса в черквата стенопис, посветен на едно от най-кървавите събития в българската история. Някои „украсяват” легендата, като разказват, че стенописът е рисуван от момче, станало свидетел на клането в Батак. То придружавало башибозуците, тъй като било принудено от турците по време на наказателната акция да води кола с волове. Местните свещеници разказват, че стенописът днес не може да бъде видян, тъй като е заличен от свещеник, служил в храма. При един от ремонтите духовникът решил да го покрие с вар с мотива, че плаши жените и децата на входа на черквата. Както е известно, невежество е причината през 20-те години на миналия век да бъде заличена цялата изография в „Св. Никола”, с изключение на стенописите на куполите. Тези на стените на храма били покрити с блажна боя. Когато свещеник Николай Кацарски през 1957 година събира в ръкопис историята на черквата, възрастни дупничани все още са си спомняли стенописа, посветен на Баташкото клане. Самият свещеник Кацарски казва, че е виждал части от него, прозирали при падането на мазилката, с която е бил заличен. Преди около 10 години е направен опит за възстановяване на стенописа, но според настоящите стопани на храма този опит е по-скоро несполучлив и дори се обмисля покриването му с нова изография.
Три реални събития от историята на Дупница, случили се през 1877г., месеци преди Освобождението, можем да свържем с легендата за спасеното българско население, скрито в храм „Св. Никола”.
СПАСЯВАНЕТО НА ДУПНИЦА ОТ СЪДБАТА НА БАТАК
Безспорен факт е, че след Априлското въстание българофилът Бекир Ефенди спасява Дупница от съдбата на Батак. Турската армия, предвождана от Кел Хасан паша, е планирала опожаряване и масово клане в града. Пашата предвождал няколкохилядна редовна армия, въоръжена с два горски топа, която, след разпускането на башибозука, била натоварена да продължи с потушаването на отделни местни бунтове и да въдвори ред и спокойствие в областта. Когато Кел Хасан идва в Дупница, българомразците сред турското население наклеветяват българите, че подготвят въстание. За да проучи обстановката, пашата организира събрание, на което са привикани първенците на еврейската, българската и турската общности в града. Всички го убеждават, че няма бунтовническо настроение сред местното население, но решаваща е била думата на едрия земевладелец Бекир ефенди Зулфикяров – един от най-влиятелните турци в Дупнишко и голям българофил. Със своето застъпничество той отклонява намеренията на Кел Хасан паша и така градът е спасен от масова сеч. Няма запазени исторически сведения за това дали част от българското население, уплашено от подготвяното клане, се е скрило в черквата „Св. Никола”, но всичко останало в преданието съвпада с историческите факти.
ТУРЦИТЕ В ТРЕВОГА, ПОДГОТВЯТ ПОГРОМ НАД БЪЛГАРСКИТЕ МАХАЛИ В ДУПНИЦА
Непосредствено след обявяването на Руско-турската освободителна война през 1877 година, Дупница отново е била поставена под смъртна заплаха и отново я спасява намесата на Бекир ефенди. Това се случва, когато местната турска квартируваща пехотна рота е получила заповед да замине за София, а същевременно властите изпращат в Дупница военен ревизор, който да инспектира обстановката от военно гледище, да прецени заплахите за турското население и при необходимост да бъдат взети навременни крути мерки. Присъствието на ревизора повдигнало духа на уплашените от започналите военни действия в страната турци, но едновременно с това ги ожесточило към българите и те започнали подготовка за кървава акция в българските махали. Най-застрашена била махалата „Варош”, където се намира храм „Св. Никола” и която била трън в очите на българомразците. Причината била, че в тамошните кафенета и ханове се събирали будните и интелигентни българи, настроени против османската власт. Местните турци едва чакали удобен случай, за да ги посекат и такъв бил напускането на турската войска. Под предлог, че мюсюлманското население остава без защита, започват подготовката за погрома. Скоро това се разчуло в града и стигнало до ушите на Бекир ефенди, който след разговор с военния ревизор и каймаканина за пореден път спасява дупничани. Вместо планирания погром, турските първенци, за да успокоят своите, организирали респектираща акция спрямо българите. Върнали турската войска и на следващия ден, който бил пазарен, в най-оживения час на чаршийската улица въоръжените боеви нападнали хората, като ги разгонили с удари, шамари и песници. Българите преглътнали обидата и тъй като ударите не били „така душмански”, не се възпротивили и акцията приключила без инциденти, разказва в спомените си краеведът Никола Лазарков.
ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ДУПНИЦА
Още едно знаково събитие в навечерието на Освобождението се разиграва край храм „Св. Никола”. Денят е 24 декември 1877г., Бъдни вечер. В хода на войната потокът от турски бежанци през Дупница е постоянен, а след падането на Плевен, наред с цивилното турско население, бяга и турската армия. В своя статия директорът на Историческия музей Анелия Геренска пише, че по данни от донесенията на руски разузнавателни отряди в Дупница се установили около 6 табора редовна турска армия с две оръдия. Градът заприличал на военен лагер, което станало причина за много нещастия в Дупница и селата, разположени по главните пътища. „Тези критични мигове в Дупница много колоритно и образно описва в своите „Спомени из робското минало на Дупница“ Никола Лазарков, който усеща съдбовността на историческия момент с впечатленията на 19-годишен юноша. Според него две обстоятелства спомагат за щастливото избавление на дупничани от нахлулата турска войска – гъстата зимна мъгла и сигнала на случайна войнишка тръба. Когато все повече турци прииждат в града и вече няма къде да се подслонят по българските къщи, гъста до непроницаемост мъгла се спуска и принуждава новопристигащите да останат на бивак в Яхиновското поле над града”, отбелязва в статията си Анелия Геренска. Самият Никола Лазарков пише: „И благодарение на туй обстоятелство градът остана с тежестта само на бедата, която по-рано го беше връхлетяла. Инак, ако бе влязла всичката войска, надали можеше някой да провиди какво щеше да стане, особено с нещастните български семейства, в тия страшни и тежки зимни дни. Наистина, и от спрялата се на полето войска на групи, на групи се спущаха надолу към центъра, но като не им бе известно местонахождението на града заради теснините и празното място при църквата „Св. Никола” и от мъглата, като не можаха да видят надолу какво има, помислиха, че тук е краят и че градът се състои от изминалите махали, постояха, постояха, погледаха насам-натам из дефилето, а някои поизпсуваха, че градът е толкова малък, па току назад към бивака си тръгнаха…Всяка българска душа бе убедена, че това явление е сигурен признак на небесно покровителство. Че силата, която владее и борави с природата, е спуснало това покривало над града и селата около него в тия тъй критически и съдбоносни за българското население моменти”. Не е изключено и в този критичен миг да е имало скрити дупничани в храм „Св. Никола”, още повече че Никола Лазарков отбелязва, че само църквите в Дупница, вероятно защото били настрана, не били обърнати на квартири от бягащите турски войници и цивилно турско население.
Турската армия се изтегля от Дупница два дни след описаните по-горе събития, на 26 декември 1877 г. (по нов стил – 7 януари 1878 г. ). Откъм Радомир няколко доброволци от четата на Ильо войвода се движели пред руските войски към Диканските хълмове. По пътя към Кърнолското ханче един от тях се отклонил по естествена нужда. Понеже се забавил, за да не се заблуди, един от другарите му подал сигнал с войнишката си тръба. Турските патрули дочули сигнала и докладвали. Командването в Дупница решава, че това е настъпващата руска армия и дава заповед за незабавен сбор и бързо изтегляне, научаваме още от статията на Анелия Геренска, която цитира Никола Лазарков: „…Преди полунощ засвириха военни тръби за тревога. Войниците се стъкмяваха и бързо напускаха българските къщя… И тая нощ такъв глъч, такъв шум и бучение, като че ли Рила с всичките си височини се сриваше в бездната. Призори обаче зацари тишина. Никакъв глъч, никакво скърцане на коли, никакъв конски тропот, нито пък некакъв пушечен гърмеж – всичко утихнало, като че ли в града жива душа нема. И войници, и бежанци, и местно турско население, и власти – всичко изчезнало и заминало.“. В ранното утро на 27 декември 1877 г.( 8 януари 1878 г.) градът осъмва с надежда и очакване на руски войски. На 2 януари 1878г. (стар стил) в Дупница се е състояла тържествената церемония по посрещането на руския ескадрон начело с майор Иван Павлович Орлински, останал в историята с прозвището Освободител на Дупница и Горна Джумая.
Автор: Румиана Кишкина